Спомняйки си сър Боби Робсън и синьото на Ипсуич Таун

Автор:Ашли Мънсън

Когато говорите за най-великите мениджъри, които английският футбол някога е виждал, името сър Боби Робсън никога не е твърде далеч от дискусия, но за феновете на Ипсуич Таун това е първото име, което излиза от устата им. Като се има предвид сегашното положение на клубовете, мога да чуя кикот от хора, които не подкрепят Ипсуич, докато набирам „той почти не се състезава“, но си спомням само няколко години преди това някакъв сър Алф Рамзи беше начело, така че не е малко признание за бъде насочен в посока на Робсън.

при Рамзи, Ипсуич спечели повишение от Дивизия Втора в кампанията 1960/61 и последва тази промоция, като спечели Първа Дивизия през следващия сезон – постижение, което е подобно на ново момче от Висшата лига, което победи Ман Сити и Ливърпул на първо място. Проблемът за Ипсуич беше, че подобни резултати привлякоха вниманието и през април 1963 г. Рамзи отиде да ръководи националния отбор на Англия.

Докато Рамзи насочваше Трите лъва към славата на Световната купа, Ипсуич се завърна във Втора дивизия след безумна поредица от изпълнения под ръководството на Джаки Милбърн, която го накара да напусне поста си с едва 19% коефициент на победа – второто най-ниско ниво от всички мениджъри на Таун в историята. Бил Макгари пое управлението и стабилизира кораба, преди най-накрая отново да изведе клуба до най-високото ниво. Макгари освободи поста си и се присъедини към Вълците. Робсън беше негов заместник.

При Робсън нещата едва ли се оправиха с три години и половина посредственост с 12 ^ти най-добре поставеният финал, който Ипсуич може да постигне. В семейство Коболд обаче, клубът беше в ръцете на собственици, които си позволяваха време и през сезон 1973 Робсън започна да се отплаща за вярата, която беше показана, докато насочва клуба към четвъртия и европейския футбол през следващия сезон.

Робсън утвърди Ипсуич като повече от конкурентен отбор в Първа дивизия с четири топ шест завършвания през следващите четири години – всички без една от които доведеха футболът за Купата на УЕФА да дойде на Портман Роуд. По време на мандата си до този момент Робсън изгради качествен отбор, като назначи като вратаря Пол Купър, Алън Хънтър и Пол Маринър и кампанията от 1978 г. ще циментират Робсън и екипа му в историческите книги на Ипсуич Таун.

Формата им в лигата беше истински удар, тъй като Tractor Boys завършиха ниските 18 ^ти и само три точки над зоната на изпадащите, но техните прояви във ФА Къп не можеха да бъдат по-различни, когато стигнаха до финала. Арсенал чакаше на Уембли, които бяха огромни фаворити въпреки факта, че Ипсуич отбеляза 20 гола по пътя към мача.

Рекордите ще показват победа с 1-0 за Ипсуич, но това беше далеч от победата от аутсайдера, тъй като Таун ръководеше мача. Маринър удари долната част на гредата и Джон Уорк два пъти разтърси дясната ръка на Пат Дженингс в изправено положение с мощни задвижвания, преди Роджър Озбърн най-накрая да отбележи това, което ще докаже победителя в 78-те ^ти минута.

Малко по-късно, Робсън, който завърши своята кариера на играч отвъд езерото, където големият спортен трофей е предстоящата NFL Super Bowl, беше в ръцете на ФА Къп.

Слабото представяне в лигата също се оказа незначителен пропуск и скоро клубът щеше да се върне на върха с холандско дуо – Франс Тисен и Арнолд Мухрен – сега в средата на терена, което може да доминира почти във всеки мач, но, въпреки борбата в десния край на масата, следващият сребърен предмет, който следва, също дойде под формата на състезание за купа – само този път под формата на Купата на УЕФА през 1981 г.

Хората на Робсън победиха някои големи отбори през годините, но връхната точка на триумфа за Купата на УЕФА от 81 – с изключение на победата над АЗ Алкмаар във финала – беше победата на четвъртфиналите срещу отбора от Сент Етиен с участието на Мишел Платини. Недостатъкът на спечелването на купата, казано честно, е, че без „разсейването“ няма съмнение, че Ипсуич щеше да спечели титлата в лигата. Вместо, сините трябваше да се задоволят с място за второ място, точно където се озоваха и година по-късно и, светкавично, Робсън последва стъпките на Рамзи, когато той тръгна да управлява Англия, а Ипсуич никога вече не беше същият.

Сър Боби Робсън. Какъв мениджър. Какъв мъж. Каква легенда.